Бони Милчева: Ще ми се да имам още живот, за да пея!

15.05.2017
0 коментара | коментирай
Бони Милчева: Ще ми се да имам още живот, за да пея!

Назаем от „Козлодуй днес“

Усмихнатата, лъчезарна и харизматична Бони Милчева е класическа певица, родена на 25 юни в София. Музикалната си кариера тя започва тепърва на 30 години, макар музиката да я е съпровождала през целия й живот, но само като нейна мечта. Учила е частно пеене при доц. Дора Мутафова и проф. Константин Карапетров. През 1977 г. постъпва с конкурс в Държавния музикален театър „Стефан Македонски”. Шлагери запява по сцените на цяла България преди да се появят всичките фестивали за старите градски песни в концертни програми на Държавната лотария. Била е и солистка на оркестър „Гамбринус”. През последните 14 години пък нейното предаване за стари градски песни “Ако зажалиш…” не слиза от телевизионния екран. Бони Милчева е посещавала многократно Козлодуй по различни покани. Малко след последната си изява на козлодуйска сцена вечно положителната певица застава в откровено интервю пред диктофона на „Козлодуй днес”.

На каква възраст се „влюбихте” в музиката?

Всеки певец, когато го попита някой от кога пее, казва „от дете”. То детето си личи още от малко. Аз няма да забравя, моята майка ми е разказвала, когато съм била може би на три години, те са ходили на тези така наречени танцувални вечеринки да танцуват в някакъв клуб с баща ми и няма на кого да ме оставят – водят ме. Аз просто изпадах в див рев и исках да ме качи на сцената! Ама на всяка цена трябваше да съм на сцената! Тя ме качваше и почвам аз, ама какво почвам аз, някакви стихотворения, някаква поезия и майка ми едва ли ме е научила, защото и тя не беше поетична душа, но почвах „Горе на Балкана бие барабана! Дядо попе, кажи на детето …да не знам какво си там кюфтето…” – голяма поезия, но това беше, за да бъда на сцената. Това някак си беше заложено в онова дете на сцената. Дори когато учих, не бях кой знае каква ученичка или отличничка, защото песента, та песента беше най-важна.

Още от малка ли сте учила музика?

Не. Завършила съм техникума по текстил, който беше много близо до нас, а мен така не ме увличаше, а то се учеше пет години. Просто не можех да различа болт от гайка! Веднага като завърших училището, по разпределение, аз, като един среден техник, но колко съм техник…, постъпих в един завод, но тогава пък веднага станах секретарка на директора и си пеех в едно хорче, а след това заемах много едни такива длъжности, където пеенето ми беше приоритет. Бях и проектант в разни отдели, чертежи и подобни неща, но те не ме вълнуваха, защото когато постъпих на 19 години, почнах в една вокално-естрадна група към ансамбъл „Маяковски”.  Най-престижния самодеен ансамбъл, който беше към българо-съветската дружба и шефка ни беше Цола Драгойчева. Там беше и нейният кабинет. Една група от дванадесет момичета, в това число и Маргарита Хранова– тя нямаше и 16 години, когато постъпи, а аз бях вече на 19. Почнахме там заради сцената и изявата. Доста години ходихме по турнета в Москва, Ленинград и разни други места и беше чудесно. Тогава усетих магията на сцената. Харесваше ми. Бях и много изявена, но животът ми вече започна да се променя – женитби, дете и такива неща, но въпреки всичко не се отказвах и вече имах категории за естрадна певица и започнах дори да работя и след работа в ресторанти, за да пея естрадна музика с ресторантски оркестър в центъра на София.

Естрадната музика ли беше Вашата най-голяма страст?

Моята страст беше операта, защото и гласът ми е такъв - когато запея, имам такава постановка, която е природна – вродена. Не е да кажем да съм учила вокална постановка. Когато запея, аз пея поставено. Има такива гласове – естествено ти е поставен гласа. Не да учиш разтваряне на устата в определена поза за дадена нота, а просто го изпяваш. В тази насока, както се казва, съм самороден талант.

Преследвахте ли по някакъв начин оперната музика?

Да! Започнах с естрадата, защото това е най-близо до едно младо момиче. Всъщност е много важна насоката, но за съжаление, вместо да уча пеене или инструмент, защото родителите ми нямаха възможност, аз учих този техникум, където нямах никакво желание да работя, то просто не ме влече! Завърших го де, даже с пет, но не можех да различа, както казвам, болт от гайка, пък бях и проектант на всичко отгоре.

Родителите Ви искали ли са да се занимавате с музика или са смятали, че няма хляб в това?

Разбира се, че смятаха, че няма хляб, като знаем, то на времето беше много скъпо едно дете да учи музикални уроци, а то трябва, но за тази цел трябват парички. Вкъщи само баща ми работеше. Майка ми беше цял живот домакиня. Бяхме четиричленно семейство, както се казва само за хляба и за това да се изучим едва стигаха парите. Спомням си обаче колко хубаво беше, макар в махалата да имаше и по-заможни деца, когато моят баща ми купи едно акордеонче – малко, 32 баса. Аз мога да изсвиря всичко, но по слух – самоука. Дори сега мога да изсвиря всичко, защото съм музикална, но едно нещо е много важно за всеки, който се занимава с музика – да има нотна грамотност. Трябва да се учи солфеж.
Така започнах да се уча, като работех в завода, учих на частно с музикални педагози. Хубавото беше, че ме насочи пак щастливата случайност. Имахме диригент на този хор в завода, който веднага усети качествата ми и каза „Ти на всяка цена трябва да се занимаваш с музика. Сега ще те заведа при този педагог, при онзи …”, те като ме чуха, веднага оцениха, че имам качества. Така почнах да уча материал и постановки и, разбира се, и солфеж, което беше много трудно, защото той се учи от дете, а аз бях вече на 30 години, когато направих първите си стъпки със солфежа. Трябва си музикална култура. Нещата не стават иначе. Докато работих като проектант имах един шеф: аз си пея, а някакъв чертеж седеше на дъската и той се обръща към мен и ми вика „Боно, ма, кажи ми какво правиш тук? Защо не отидеш в операта или оперетата, ето в оперетата сега има конкурс. Защо не отидеш?” И аз тогава си казах „Ааа, ми защо пък да не отида?”. Отидох и веднага ме приеха в Музикалния театър. Напливът беше много голям. Това беше през 1977 година. Тогава ме приеха като хористка. Тогава бях на 32 години вече, както се казва не бях първа младост. Там изкарах 17 години. Много обичам оперетата. Тя е душата ми. Бях си за оперетна артистка. Музиката си изисква от дете. Музикантът – той не се е пръкнал ей така! Той трябва да се учи от дете.

Това значи ли, че в музиката не всичко опира само до талант?

Ама разбира се! Работа, работа, това е. Ти имаш таланта, той ти е заложен, но за да станеш да кажем един оперен певец, как се постига? Само със страшно много работа.
 
Тези 17 години в оперетата ли бяха най-хубавите години от кариерата Ви?

Най-хубавите! Това е нещо несравнимо. И сега е така, понеже в моите предавания аз често каня гости от оперетата.

Какво се случи след тези 17 години?

Напуснах, защото вече оперетата не е такава, каквато беше. Имаше един период вече на прехода, когато дойде демокрацията, то оперетата вече не беше оперета. Много голяма криза. Никаква публика. Общо взето имаше спад на всичко през 90-те години. Вече я нямаше тази тръпка, нямаше ги и тези светила, като Видин Даскалов, Кошлукова, Кисьова, всички тези светила на оперетата. Тогава напуснах, тръгнах с една сборна опера и обиколих цяла Европа. Участвах пак в хора, тогава изиграх всичко – „Травиата”, „Набуко”, „Тоска”, „Кармен” и в много такива опери.  Из цяла Европа, като почнем от почти цяла Испания – там бяхме четири месеца, но като се има предвид, че през тези месеци почти всеки ден се ходеше в различен град. Имали сме и по 700-800 километра на ден извървени. Обиколихме и цяла Франция, Италия, Португалия, Германия. Както се казва - видях и Европа, и тази хубава музика с операта. След това пък се случи така, че участвах в разни телевизионни предавания за стари градски песни, защото ходих по разни фестивали. А някога старите градски песни са ги пели оперни певци, а не една народна певица да речем. 

С какво се отличават старите градски песни?

Това са песните на интелигенцията. Стара градска песен - с шапката, с ръкавиците. Може ли една… не обиждам, защото всички имаме селски произход, но една селянка няма визията на тези дами, защото тези песни идват от Европа по Дунава. От Австрия, Германия, Унгария, от Румъния също. Това са старите градски песни – на  аристокрацията. На дамите с красивите тоалети.

А с какво се отличавате Вие ?

Аз много обичам шапките. Имам над 400 шапки вкъщи. Аз мога в предаването да бъда и без шапка, мога и да сменя няколко, но за всеки тоалет, понеже те са много през годините, за всеки един имам шапка. То са тоалети, то са аксесоари, бижута и всякакви джинджифурки. Внучките ми много им се радват – най-вече малката. Това е моята страст. Както и песните. Обичам тези песни, защото те са пети от моите родители. Обичам да ги пея и го правя с чувство. Предавам точно епохата на тези песни.

Кое е първото нещо, в което се „влюбвате”, когато чуете една песен – текстът или мелодията?

Песента е компилация от няколко неща. Например не може да ти харесва текстът, пък музиката не. Това е една симбиоза между четири неща – музиката, текста, аранжиментът, който е по-важен, и вече изпълнението на песента. Харесвам стойностни песни, на които текстът не е пошъл. Трябва да ме докосне. По принцип и в старите градски песни винаги има нещо много сантиментално, наивно и много чисто.

Колко записани песни имате?
Над 150 песни. Съжалявам, че не донесох повече от албумите си, защото тези, които взех, вече ги раздадох.

Изглеждате много добре. Това има ли нещо общо с музиката?
Всичко това се дължи на песента и на това, което правя!

Постигнала ли сте всичко, което сте искала до момента?

Благодарна съм на съдбата. Благодарна съм, защото и това, което ми даде и телевизията, тя е много важна медия, а аз вече 14 години съм на екран, това показва, че хората ценят това, което правя, а това удовлетворява и мен. Не ми трябва нищо повече от това. Доволна съм от това, което съм направила. Ще ми се да направя още песни и да имам още живот, за да пея! Все още мога!

Как бихте искали да Ви запомнят хората?

Като един талантлив човек, защото талантът е много важен и най-вече самородният талант - той си е от гена. Родителите ми бяха такива. Баща ми беше един чудесен певец,  майка ми също пееше много добре – музикални хора. Дано ме запомнят хората най-вече с песните и с моята визия. С това, че благодарение на песента съм просто един положителен човек. Може би песента дава този заряд.
 
Мислите ли, че днешните музиканти и певци имат нужното, за да се развият в България?

Не. Ние сме далеч от другите страни. Неслучайно и младите хора отиват в чужбина, за да търсят реализация. Тук ни липсват много неща, но ако имаш воля, желание и хъс, ще постигнеш това, което искаш – просто трябва да се бориш. Има начин. Сега все пак има такива формати и ако човек е талантлив, това го знам от себе си - талантът не може да бъде неоценен. Рано или късно той просто ще пробие.

Ако можехте да се върнете назад, бихте ли променили някое свое решение?

Съжалявам за това, че можех да постигна може би много повече и да се усъвършенствам в професията, за да уча и завърша консерватория, но това не зависеше от мен, а от обстоятелствата и самия живот. Не съжалявам за нищо. Доволна съм от това, което имам и най-вече за това, че имам моите две внучки. Искам да се учат, защото образованието е едно от най-важните неща в живота.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Здраве! Да обичат песента и както е казал учителят Петър Дънов – да пеят. Да пеят дори и фалшиво, но непрекъснато да го правят, защото песента зарежда положително.





 



Коментирай

Име

E-mail

Коментирай

Запознах се с условиятa за писане на коментари

* Сайтът не носи отговорност за публикуваните читателски коментари

ВИЖ TV

РАДИО "РИВЪР ФМ" - ТВОЯТ РИТЪМ!

TV програма
В момента програмата на Виж ТВ се актуализира. В най-скоро време ще бъде достъпна и на www.kozloduy-bg.info


Изтеглете вестника в .pdf формат.